част I
Днес ще ви разкажа за две страни, които колкото и да са противоположни на себе си и на България, ще ви докажат, че няма такова нещо като бедна и нешастна страна. Неприятности или добри приключения могат да ви споходят навсякъде. Ще се сетите ли за кои държави става дума, ако ви кажа, че едната е 10 пъти по-голяма и с над 2 пъти по-малко население, а другата е с една пета по-малка и над 6 пъти по-голямо население? Монголия е голямата, а Южна Корея е многолюдната. Последната е технически напреднала и е известна с марката "Самсунг". Другата пък има немалко петрол, като го изнася за Китай, а внася евтино газ от Русия, която се предпочита от собствениците на автомобили.
Каква е връзката им в моя разказ? Това, че и към двете пътуванията ми започват от Китай. За Монголия почнах от Пекин, а за Южна Корея от Цингдао (Чиндао).
И така: ето ни (с мъжа ми) в Пекин. Посолството на Монголия издава и експресни визи "с едно влизане"за същия ден - подаване сутрин, а получаване следобед срещу двойна цена, плаща се с карта или в банка, която не е близо до него. Внимание: условията за виза са по-благоприятни в България, затова кандидатствайте там и не оставайте повече от половин ден без паспорт в Китай, тъй като хотелите няма да ви искат. За самите китайци не е нужна виза до 30 дни.
От Пекин до китайския град Ерлиан (в област, наречена Вътрешна Монголия) има автобуси всеки ден, но за други градове освен Пекин не мога да кажа; има и чатни минибуси. Пътува се около 9 часа през тези 700 км. В Ерлиан хотелите прибраха паспортите ни - така правели, давали ги само на излизане. Към обяд напуснахме евтиното и хубаво хотелче, което ти държи паспорта (като всички други там) и наблизо видяхме джипове със стоки, които се продават зад границата, точно те пренасят пътниците срещу 50 до 100 юана на човек (12 до 25 лв.). Нямало как да се пресекат границите пеша.
Пресякохме и веднага обменихме пари в банка на Монголската част, т.е. отсрещния град, който се казва Замъйн Ууд - пишат го на кирилица с руското "еръй". Кирилицата е и тяхна азбука и може би тя е развила изучаването на руски, а другата причина са и тв каналите от Русия, които 3-милионното население избира заради многообразието. От тези 3 млн. половината са в Уланбатар – столицата; и затова ние се запътихме за натам. Купихме си влакови билети от жп гарата, която е видима от границата.
Следобедният влак дойде и ние отидохме при второкласните спални вагони. Имахме легла на два етажа, които не бяха много по-мярка, но с топлите завивки, които получаваш в цената, студената вечер се чувстваше приятна. Сутринта отново се заредиха гледки с юрти на много номади, конете им, кравите и овцете им. Бяхме минали и през пустинята Гоби, но камили от влака не се виждаха, а те бяха и целта на нашето пътешествие. Знаехме, че в столицата има немалко туроператори за приключения в Гоби, която всъщност е полупустиня и изобилства от див чесън. Но от влак нямаше как да го видиш. Тогава още и не подозирахме за интересния живот на номадите. Само 4 дена по-късно щяхме да яхаме камили, после да пием камилско мляко. А и да ядем камилско месо в топли равиоли.
Ето ни в столицата. Приличните и с изгодна цена хотели казват, че са заети. Дали не лъжат, мислейки си, че за чужденци отиват по-скъпите? Видяхме изпърво 1 театър и се разговорих на руски със служителките. Казах "трябват ни по-евтини хотели". Една служителка любезно ни заведе до самия хотел и платихме 25 евро на вечер, еквивалента в местна валута, разбира се. ---Следва продължение след няколко дена, когато се включа пак.---
