Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
01.05.2021 20:56 - Наистина ли Бог е мъртъв? Ницше, Бъртранд Ръсел и християнството
Автор: nbrakalova Категория: Лични дневници   
Прочетен: 1441 Коментари: 2 Гласове:
3

Последна промяна: 01.05.2021 20:57

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
Дискусии - Култура

Автор: Скоти Хендрикс, 06 Януари 2020 

image

За Ницше се говори много. Неговите идеи за Богаживотаразума и политиката продължават да интересуват дори непрофесионалните читатели на философски текстове. Но идеите на германския философ си имат своите критици, при това силно влиятелни. Един от най-ярките и сурови сред тях е Бъртранд Ръсел.

Кой е Бъртранд Ръсел?

Бъртранд Ръсел е британски философ, работил в много философски области. Работите му в областта логиката променят мисловните парадигми от началото на 20 век, а писанията му за любовта са възприети от съвременниците му като толкова шокиращи, че за известно време след публикуването на книгата му Брак и морал (1929), той не успява да си намери работа. И докато днес бихме сметнали тези радикални идеи по-скоро за нормални, по онова време той е изключен от „доброто общество“ заради тях. Именно по времето, в което той е включен в „черния списък“ на британските академични среди, принуден да търси начини да плаща сметките си, Ръсел пише книгата История на западната философия, където представя и критиките си срещу Ницше.

Какво Ръсел има да каже?

В историята си Ръсел посвещава на Ницше отделна глава. И макар че като източници му служат ранни преводи[1], и по-късно той е критикуван за неразбиране на ницшевата мисъл, критиките му към Ницше все още имат тежест и трябва да бъдат взети напълно сериозно.

Ръсел започва с пояснението, че Ницше не е ирационален и дори приветства някои от прозренията му. Той обяснява ницшевата мисъл така, както я е разбрал, в областите на етиката и религията. А след това започва критиката си.

Той осъжда „властовите фантазии на един инвалид“, които според него определят етиката на Ницше. Ръсел разбира отлично основната специфика на ницшевата философия, а именно, че, за разлика от всички предишни мислители, които са постановявали, че религията винаги е била използвана от властимащите за упражняване контрол над бедните, Ницше твърди, че всъщност тя е използвана от слабите за ограничаване на амбициите на силните. По-нататък той твърди, че Ницше е бил мегаломан и тази гнила основа прави етичните му възгледи съмнителни от гледна точка на реалната им употреба.

Той оценява като ужасяваща склонността на Ницше да оправдава страданието на милиони хора заради появата на един велик човек, цитирайки Генеалогия на морала: „Революцията е направила Наполеон възможен: в това е и нейното оправдание. Ние би трябвало да желаем анархичния крах на цялата ни цивилизация, ако резултатът от нея е една такава награда.“

Ръсел завършва анализа си с ясно изявление, което премахва всякакво съмнение относно мнението му за Ницше.

Не харесвам Ницше, защото той харесва съзерцанието на болката, защото издига самонадеяността в дълг, защото мъжете, на които най-много се възхищава, са завоеватели, чиято слава е в умението да карат други мъже да умират. Но мисля, че крайният аргумент срещу неговата философия, както и срещу всяка неприятна, но вътрешно последователна етика, се крие не в позоваването на някакви факти, а в апела към емоциите. Ницше презира всеобщата любов; самият аз пък чувствам именно нея като мотивиращата сила на всичко, което си желая по отношение на света. Последователи му са имали своите върхови моменти, но можем да се надяваме, че всичко това ще приключи бързо.“

Но противопоставянето на Ръсел срещу ницшевата мисъл надхвърля всичко това. Ръсел е аналитичен философ, докато Ницше е континентален такъв[2]. И двете школи са склонни да гледат с малко подозрение една към друга, тъй като аналитичните философи смятат, че колегите им не подхождат към философските проблеми с достатъчно (аналитична) строгост, а континенталните разглеждат аналитичната философия като отдалечена от проблемите на живота.

Ръсел e стар, лейбъристки настроен демократичен социалист; Ницше презира демокрацията и социализма. Ръсел е утилитарист, Ницше ненавижда тази мисловна система. Ръсел смята, че страданието е нещо лошо, Ницше смята че то може да бъде и добро. Ръсел е аристократ (граф), който смята, че обикновеният човек има определени добродетели. Ницше е човек от среден произход, който смята, че добродетелта е монополизирана от малцинствата.

Но почакайте, как е възможно и двамата да бъдат известни атеисти, ако са били на противоположни мнения по всичко останало?

И Ницше, и Ръсел са известни с интелектуалния си атеизъм. Ницше е добре известен със заявлението си „Бог е мъртъв“, във Веселата наука (1882). Ръсел е също толкова известен с книгата си „Защо не съм християнин“ (1927 г.). И двамата са съгласни, че няма Бог. Разногласията им започват там, където се стига до въпроси като „защо религията е лоша“ и „какво трябва да правим, след като обществото се секуларизира.“

Ницше възприема религията като морална усмирителна риза за обществото и нещо особено лошо за свободно настроените личности, както и потенциалния Свръхчовек. Освен това той е загрижен от способността на религията да сдържа нихилизма в един пост-просвещенски свят.

Ръсел възприема религията като ненаучен мироглед, надживял всякаква полезност. Той ѝ се противопоставя, защото тя е причинила далеч повече страдания, отколкото полза, и е насърчавала хората да действат жестоко, нелогично и догматично.

Фундаменталните разлики между двамата философи могат да бъдат обобщени по следния начин:

Ницше е загрижен от въздействието на религията върху [свръхнадарените] малцинства, докато Ръсел се тревожи за съдбата на мнозинствата. Ницше се безпокои от това, че, без наличието на система, която да предостави опора срещу нихилизма, светът клони към себеразрушение, докато Ръсел иска да подобри света, помагайки на хората да намерят път към едно по-научно мислене, и не е загрижен от проблема с нихилизма.

Но в една точка Ръсел е съгласен с Ницше, и то именно по отношение на религията. В История на западната философия той се съгласява, че животът на Достоевски е бил неоправдано ограничен от крайното му благочестие, тъй като руският мислител би се съгласил дори и с греха, само и само да получи още един шанс за покаяние. Разликата между двамата е в това, че Ницше възприема религията като пречка по пътя на всички велики хора, докато за Ръсел това е по-скоро изключителен случай.

И така, толкова ужасен ли е Ницше?

Онзи Ницше, който Ръсел напада, е „твърдият Ницше“ от времената, преди наследството му да бъде подложено на либерална преоценка. Днес ние считаме Ницше за далеч „по-мек“. Тази промяна се дължи на засилените проучвания на творчеството му, премахването на някои по-късни редакции на работите му, както и денацификацията, извършена основно в писанията на Валтер Кауфман.

Някои от позициите, които Ръсел атакува като „властови фантазии“, вече не се считат за позиции на самия Ницше, а идеята на Ръсел, че Ницше утвърждава биологичното превъзходство на благородните по дух, е погрешна. Някои от аргументите, които Ръсел отхвърля, като например твърдението, че „робският морал“ на християнството се използва срещу благородните, вместо да поддържа бедните под контрол, отправят послания, която Ръсел изглежда е пропуснал.

Но въпреки това, дори и при тези грешки и недоразумения, критиките на Ръсел приемат отчетливата форма на демократична, егалитарна реакция срещу аристократичните писания на Ницше. Ръсел е аргументирал и се е борил, за да сложи край на страданията на всички хора – както в писанията си, така и в хода на целия си живот. Той ни напомня, че ако не сме шокирани, когато четем Ницше, то може би не го четем достатъчно задълбочено.

Противопоставянето между двамата блестящи мислители, заедно с техните мимолетни съгласия, са неща, от които всички можем да се учим.

Източник: https://bigthink.com/scotty-hendricks/is-god-really-dead-nietzsche-russell-and-christianity

 

[1] Около творчеството на Ницше съществува фундаментален дебат, свързан с факта, че след постепенното му изпадане в ранна деменция, ръкописите му биват „фундаментално преработени“ от сестра му (жена, напълно лишена от гениалността на брат си и, в малко по-късни времена, видна поддръжница на нацизма), поради което някои от по-радикалните му идеи относно мястото на „свръхчовека“ в историята и правото на изключителните индивиди да „диктуват“ съдбата на човечеството, придобиват аспекти, силно асоциирани с идеите на нацизма. Едва когато идеите му придобиват значително по-либерална интерпретация, в началото на 1950-те години, Ницше получава онова място в историята на философията, което заема и до днес: един от фундаменталните реформатори на традиционните християнски ценности и мощен критик на онзи вид морал, който е определял западното (предимно християнско общество) докъм края на 19 век. Без Ницше и неговите идеи едва ли би се стигнало до толкова радикална и бърза преоценка на множество идеи и ценности, поддържани от целия западен свят в продължение на поне едно хилядолетие. Бел. пр.

[2] Противопоставянето на „аналитичната“ срещу „континенталната“ [традиционна] философска школа е неудачно като минимум поради факта, че някои от най-известните представители на аналитичната философия (като например участниците в широко известния „Виенски кръг“) идват именно от континента. Бел. пр.


СКОТИ ХЕНДРИКС е американски журналист и автор, базиран в Чикаго, Илинойс.


Коментари

06-01-2020 Златко

Леко (или може би тежко) повърхностен текст, точно от рода, най-подходящ за онова, което възприемам като тукашното четящо мнозинство. Уморявам се от неадекватни реакции срещу добрите неща, та от време на време пускам и такива, на нивото, което очаквам и предполагам...

 

06-01-2020 Цончо

"ECCE HOMMO: How One Becomes What One Is," е последната книга на Ницше, писана преди смъртта му. "Ecce Homo" (Ето Човека!) са думите на Пилат към Христос преди разпъването на "Човешкият Син" (така Исус нарича себе си). Заглавието на книгата е взето от следния библейски пасаж:

"Тогава Иисус излезе вън с трънения венец и в багреница. И Пилат им рече: „Ето Човека!“ (Ecce Hommo!) А когато първосвещениците и слугите Го видяха, закрещяха: „Разпъни, разпъни Го!“ Пилат им каза: „Вие Го вземете и Го разпънете, защото аз не намирам у Него вина.“ (Иоан 19:12)
 
Народът и водачите искат смъртта на "Човешкия Син". Хората искат Бог мъртъв. Хората не искат Бог. Те си искат "разбойника"—този, който добре познават, този който е възможен. Или, както е в библейския текст:

"„Не Него, а Вара̀ва.“ Варава пък беше разбойник...“ (Иоан 18:40).

Те, свобода за "Бого-човека" не желаят, а за разбойника. Но също искат и "царят," който може да отнеме свободата на всеки разбойник. Или, според библейският текст,

"Пилат им каза: „Вашия Цар ли да разпъна?“ Първосвещениците отговориха: „Ние нямаме друг цар освен императора.“  (Иоан 19:15)

Или, казано по друг начин, хората от (такъв) Бог не се нуждаят, Бог – слаб, и разпнат. Бого-човек. Императорът не е човек, а Човеко-бог, той е власт—държава. Той е този, който има власт да наказва и награждава, тук, сега, на земята. Човекът за Човеко-бога, за "Супер-човека," е нищо. Още по-малко нещо е самозванецът, посмял да се представи като Бого-Човек. Императорът, не Разпнатият, е Човекът-Бог. Единият носи корона, другият тръни. Единият горд, другият смирен. Единият виждаме, другият не щем дори да познаваме.

Подзаглавието на "Това е Човека! (ECCE HOMMO)" е "Как се става такъв, какъвто си." Друга библейска алюзия, която Ницше използва за началото на книгата, след чието написване замлъква завинаги. Когато Мойсей пита Бог, какво е името му, Бог му отговаря, името ми е "Аз съм, който (ще) съм." Или "Аз съм, каквото (ще) бъда." (אֶהְיֶה אֶהְיֶה אֲשֶׁר) Или, според библейския текст:

"...След това Мойсей каза на Бога: „Когато аз отида при израилтяните, ще им кажа: ‘Бог на вашите бащи ме изпрати при вас.’ А те ще ме попитат: ‘Как Му е името?’ Какво тогава да им кажа?“ 14 Бог отговори на Мойсей: „Аз съм Вечният – Този, Който съм.“ ( "I am who I am", "I am what I am" or "I will be what I will be") И рече: „Така кажи на израилтяните: ‘Вечният – Този, Който съм, ме изпрати при вас.’“ (Изход 3:14)

Тази последна книга на Ницше, този лабиринт от загадки и алюзии, завършва с краткото: „Разбрахте ли ме? – Дионисий срещу Разпнатия...“ Или, който разбрал, разбрал... от тук нататък мълчание.

 

12-01-2020 Цончо

Спомням си, бях в казармата. В една от седмичните отпуски, успявайки да спестя пари (беше мизерия тогава, началото на 90-те), си купих с вълнение две книги на Ницше—първи том на "Човешко, твърде човешко" (мека корица, илюстрирана с картина на разпнатият Христос, гледан отгоре) и "Веселата наука" (твърда корица, луксозно издание). Върнах се в поделението, и понеже ми беше тъпо, реших да започна с Веселата наука. Тази книга четох в продължение на седмица, само по време на нощния караул; през деня, ако успеех да се изплъзна от заповедите и вниманието на старшините, се шмугвах под едно легло-вишка, и там, в дъното на спалното помещение и се храних със Солженицин. Един ден, виждайки, че Ницше не е нито весел, нито пък интересен за "селските бичета," (мнозинството бяха корави момчета от дълбоката провинция) реших да го остава на етажерката до леглото си. Е, подвоумих се малко. Но гледам страниците--лъскави, твърди. Не ставаха за "по голяма нужда." Пролетта бе дошла, печки не се палеха. Добре, казах си, оставям книгата върху шкафчето си, няма кой да я вземе, от нея никой няма нужда. Връщам се след час-два. Ах, книгата липсва! Проверих в тоалетните. Няма. В печките, в сгурията. Няма. Гледам бичетата, една по едно ги наблюдавам. Няма. Няма ни един заподозрян! Всичките естествени: pеват, ритат си, смеят се, търчът насам-натам, дремят, сумтят. Ни един способен на това твърде специфично злодеяние "крадец на книги"! Надвечер обаче. Гледам на един младши сержант нещо му стърчи от куртката. Чукнах го по издутината и Ницше се обади. Вади я! му викам. Той се усмихва, бърка в пазвата, и подава книгата. Защо бе? питам го. Мълчи. Обичаш ли, Ницше? Мълчи. Защо, защо я открадна, кажи? Човекът мълчи. Обичаш ли да четеш? питам го накрая. Питам го с надежда, защото това ме интересуваше. Той мълчи. И се усмихва. Викам си, явно тук, наистина няма кой да чува и разбира. Един се изкуши да открадне книга, и мотивът е мълчание... Взех си Веселата наука и благодарих на Господ, че не я намерих в кенефите... Ницше обаче не ми влияеше добре. Не го разбирах. Потискаше ме и сякаш ми убиваше вярата. Солженицин, въпреки Гулага, ми даваше повече надежда... Години по-късно. На място, нямащо нищо общо с родната казарма, където вярата (макар и не официално) бе все още "бивалица," се върнах отново към Ницше. Този път аз бях крадеца. Изтеглих електронната книга Ecce Homo (в горният коментар съм повторил една и съща грешка няколко пъти!), и я прочетох на един дъх. Голяма книга. Както повечето на Ницше. Парадоксът е, че открих в нея не Свръх-човека, а Човека (и Бога).  Това което аз разбрах от Ecce Homo, казвам го съвсем откровено (казвал съм го и на студенти и на професори), е това което всеки разбира за себе си: в този лабиринт от криви огледала читателят вижда или Дионисий, или Разпнатия. Аз видях Разпнатия. Мнозина виждат Дионисий. Затова, по-добре е да се каже: кой каквото разбрал, такова... 

 

13-01-2020 Златко

Хубава история, човешка. Благодаря, Цончо! 

 

Източник: сп. Либерален преглед –

http://librev.com/index.php/2013-03-30-08-56-39/discussion/culture/3677-naistina-li-bog-e-martav-nitzshe-bartrand-rasel-i-hristiyanstvoto 



Гласувай:
3



1. germantiger - когато религията се върне при ле...
03.05.2021 15:24
когато религията се върне при леви1чарите и социализма, всичко си идва на мястото :)
цитирай
2. nbrakalova - Към 1. germantiger - БЛАГОДАРЯ! :)))
04.05.2021 11:04
germantiger написа:
когато религията се върне при леви1чарите и социализма, всичко си идва на мястото :)

цитирай
Търсене

За този блог
Автор: nbrakalova
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1625487
Постинги: 501
Коментари: 1643
Гласове: 5868
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031