Визитната картичка на Япония и най-високата й точка - връх Фудзи (или още Фуджи, Фуджияма), видяна от най-големия град (оценен като най-голям по сбор от показатели) в света е целта на пътешествието. Снимка: Фудзи отдалеч:
 Ниппон е името на японски на държавата, а до европееца достига промененото през времето име, дадено от Марко Поло, на китайски Жъбан гуо, което Марко Поло разбира като Сипангу и я описва като страна, пълна със злато (поради внос от нея на такова в някои тогавашни територии с китайци) по думи на китайци и своето въобръжение, но която той никога не успява да види.
 Бях гледала достатъчно японски анимационни филмчета от детството, гледала съм  още японския филм „Отпътувания“, награден с „Оскар“. В него, ще кажа накратко, се разказва за млад виолончелист, който случайно и след закриване на оркестъра му става погребален агент, прочитайки обява със сгрешени йероглифи и мислейки си, че става въпрос за пост на туристически агент. С тази „черна“ работа той не е видян от близките си като надежден човек с бъдеще и бременната му съпруга иска да го напусне. Но влизайки в домовете на покойните и след първоначалното му отхвърляне от близките, успява да прости на баща си, който го зарязал като малък, а съпругата му остава с него. Гледала съм и японски филми на ужасите за настръхване на косите, от които си вадиш заключение, че сякаш японският живот е една игра със смъртта и ако имаш разсъдлив ум, излизаш читав и помъдрял. Сякаш и неблагосклонната понякога природа в Япония е на същото мнение. А вярвания не липсват - Япония има две религии: Шинто и будизъм, както и много техни подразделения. Първата религия е с олтари и светилища в отделечени и гористи местности, а втората е с храмове в оживените градски райони. (Известни шинтоистки светилища са „Тошо-гу“ светилищата из цяла Япония.) Традицията с цъфналите черешови цветчета идва от почитта към шинтоистката принцеса Коноханасакуя. Тя е закрилничка на Фудзи и всички вулкани. Олтари и светилища на нея можете да видите по пътя към вулкана-връх Фудзи от началото до юли до края на август, когато той е отворен за туристи.
Сн.1: Вероятно олтар на Шинто (по-късно и будистки) бог Ебису в район Уено
Сн.2: Храм-олтар-светилище на бог (взаимстван от Индия) Даикокутен в район Уено - Шинто и будизъм се преплитат:

 Планирах 3-дневния ми престой в Токио набързо - исках да посетя или Австралия, или Япония, тъй като и двете не изискват виза (тук правя ВАЖНА редакция: за Австралия има нещо като безплатна виза, която се прави преди пристигане там, по Интернет - нарича се на латиница „еВиситор“ (пак проверете!), а в Япония пристигнах без предварителна регистрация, но летището ти прави безплатна такава), но парите ми не стигаха за Австралия. Така че планирах да видя токийската зоологическа градина „Тама“, която има коали (панди бях виждала достатъчно, та затова не посетих тази в Уено).
 И съвсем без планове, но не без любопитство, посетих най-първоначалното и интересно нещо в летището (след като взех много безплатни карти и брошури) - чудото наречено „японска тоалетна“ с топла седалка и бутончета с какви ли не екстри:
 Бях на летище „Ханеда“ късно вечерта и се отправих към хотела в токийски регион Ота с такси, което заради близкото разстояние не ми струваше много скъпо. Но бях много учудена, че вратите се контролираха и отвориха от шофьора с бели ръкавици, а мястото до него остана затворено - е, може би японските таксиметрови шофьори не обичат да им сядаш до тях, особено след полунощ. Таксито се движеше като всички други коли там - върху лявото платно. А пристигнала в хотела, видях, че и кабелът на мобилния ми не ставаше в контактите. Контактите са като в САЩ и аз нямах никакъв адаптор, в хотела нямаше, търсих и в супермаркети - няма. Но на летището има, само дето беше около полунощ, а и имаше граничен контрол със задължителните отпечатъци на пръсти и печат. Три дена без никакъв мобилен; и Интернет само на общия компютър във фоайето на хотела. Харесаха ми пакетчетата зелен чай на прах в стаята ми и включената в цената закуска във фоайето - истински хляб, поднесен с конфитюр и кроасани с кисело мляко, както и супи от царевица на прах. Двойните стаи с вана в хотела бяха около 53 евро, имаше и безплатни самобръсначки във фоайето - може би японците не харесват брадясали мъже. Виждаше се Фудзи - макар и да бе далеч. Такава цена е горе-долу добра за Ота, но за централния район Асакуса бе непостижима мечта. Там по-лесно ще намерите т.нар. икономични хотели с капсули за спане, където гостът се мушва в нещо между каюта и чекмедже. И поне добре, от една страна, че обикновено са с отделни за жени и мъже големи помещения. Но предпочетох нещо конвенционално в отдалечения Ота. А транспортни връзки в Токио въобще не липсват. Линиите на метрото не бяха просто с номера, имаше и някакви ДжейАр (JR) линии.
Снимки: Известен будистки храм в район Асакуса на име „Сенсо-дзи“:  Посетих едни от най-известните музеи в Уено - Токийският национален музей и Националният природо-научен (с много останки от динозаври), както и някои други по-малки, дори безплатни. Някои карти на Токио дори ти дават отстъпки. 
Снимки: Вътре в Токийския национален музей:
Кимоно:                                                   Ризница:
Една от постройките на музея:        Градина, виждаща се от тераса в музея:                      
 Не останах доволна, че посетих СкайТри - най-високата наблюдателница в Япония, защото там изгубих около 2 часа по опашки и още поне толкова по асансьори и ескалатори, за да видя отгоре едни дребнички сгради. Както каза един друг посетител, по-добре да си вземеш стая на горен етаж в хотел и няма смисъл от такива загуби-време и пари. И без това в Токио цените дори на храната са високи, но това е и градът с един от най-високите стандарти на живот в света, при това за голямо население.
Сн.: Самата сграда „СкайТри“ и изглед от сградата, но не зная какво точно се вижда

 Интересен е и музеят на иновациите „Мираикан“, който от Ота или там някъде се стига, използвайки Юрикамоме - безпилотен влак, кръстен на речната чайка.
 Но първия ден се радвах на посещението ми в „Тама“. Ако искате да посетите зоологическа градина евтино и на световно ниво, токийските са най-добрият избор - билетът за възрастни струва по-малко от 6 евро, безплатно е за деца, имат много животни. Имаше и много интересна топла стая с пеперуди - толкова прелестни. Харесаха ми и едни отделени в стъкло огромни бръмбари. Австралийският отдел бе отличен с торбестите, най-вече ленивите коали, които не се пускаха от клоните си, макар и на около 3 метра разстояние от пода:
 Мечки така и не видях, защото бе още зима, а зоологическата градина се старае да даде добри условия за животните и следователно те спяха необезпокоявани някъде. Над лъвовете имаше един мост, по който посетителите ходеха и който аз оцених като опасен за деца, понеже имаше място между ограждащите пръти, където малки крачета можеха да се проврат и от високото или от лъвовете падане би било фатално. Но японската култура е различна - очаква се едно дете да прояви повече благоразумие, а и да е под зоркото око на родителите. Но все пак от многото снимки без малко не настъпих едно японче около кенгурутата, които лежаха кротко около ниската ограда. А тигрите изглеждаха така сякаш ще ти скочат от върха, но явно не са глупави животни и преценяват, че под върха има трап, а под него сме ние. Така безгрижна изглеждаше малката рижава панда (наречена още огнена лисица), но нямаше типичната бяло-черна панда. Но я има в друга токийска зоологическа градина. На връщане взех безплатния автобус, за да напусна градината. Автобусът бе пригоден и за инвалиди, а пространствата между седалките се запълниха със сгъваеми седалки. И ето че бе една от малкото зоологически, където не се изгубих, търсейки изхода. На връщане взех пак шарения влак с рисунки на животни, а после и метрото. В него видях отговор на въпроса: мога ли да тегля пари в Япония с моята карта и къде. Да, но не навсякъде, а само в американската верига „Севън Илевън“ („Седем Единадесет“).
  Ето и 2 снимки от императорския дворец (в токийски регион Чийода):   Отивах си към летище „Нарита“, но не взех скоростния и по-бърз влак „СкайЛайнер“. Все пак беше по-скъп, а и имах достатъчно време и желание да видя повече градски пейзажи, дори и не за снимка.