„Да идеш в Америка, и да не видиш колибри“ - би възкликнал някой зоолог, по-точно орнитолог, ако не го бях сторила. И добре, че знаех какво да търся - противно на очакванията, че трябва да е нещо лъскаво и цветно, то изглеждаше черно-бяло и малко. Това птиче „става“ цветно в зависимост от влагата във въздуха и как падат слънчевите лъчи върху перушината му. Чурулика, особено ако става въпрос за мъжки екземпляр, бранещ територията си от друг, като това чуруликане придружава физическа борба понякога. Мъжкият екземпляр е свободен от всякакви семейни задължения, като не се грижи за малките, нито пък остава, поне за този период, с женската. Това егоистично създание вижда цветята, а не ги надушва по мирис, но никога не съм виждала колибри около олеандър, макар и отрупан с цвят. Видях много такива в САЩ - в ботанически градини по неделни дни и паркове без много хора наоколо, но най-вече около цъфнали дървета с цветчета във формата на тромпет, на клони далеч от хората. Не обичат да ги безпокоят, макар че могат да привикнат към хора, които им правят разтвор от бяла захар и вода и я поставят в хранилки. Не пият с човка, а с език. Неголяма част от тях  доживяват 1 година, но след нея драстично удължават живота си до повече от 5 години, дори надхвърлят 10.
 Трудно може да снимаш това птиче - прекалено е малко, не се доближава много и много се движи..., докато яде. Каца често, но не ходи. Нощем забавя ритъма на жизнените си функции и понякога спи с главата надолу, почти като прилеп.
 Приятелка ми каза, че някои индианци вярвали, че колибрите са преродени паднали в битка воини, които около 4 години след гибелта си се скитат в природата.
 Ето едно колибри около дърво с жълти цветчета около изоставена къща: